Публикувам част от повестта на Фани Попова-Мутафова "На кръстопът":

            Олга продължаваше да държи вестника отворен на едно страница. Очите й не можеха да се откъснат от едно съобщение в хрониката:             „На 23 т. м. д-р Ангел Чернев ще държи сказка в салона на Учителската каса на тема: „Загива ли България?”   6               Салонът беше препълнен. Темата на сказката бе интригуваща и бе заинтересувала всички обществени слоеве. Там можеше да видиш седнали гъсто един до друг: студенти, работници, писатели, стари жени, запасни офицери, ученици, попове. Нима България ще загине? Очакваха с нетърпение появяването на сказчика.             Ангел Чернев бързо прекоси мястото от стола си до естрадата, изкачи няколко стъпала, застана на катедрата. Мислеха, че ще чете. Ала той остави бележките си край традиционната чаша с вода. Остана няколко мига мълчалив. След това дигна очи. Сякаш не виждаше нищо пред себе си. Заговори за нещо далечно и съществуваще само за него, с бавни и отмерени движения. Гласът му бе спокоен. Полека-лека всички се увлекоха. Горещ въздух натегна в салона, изпълнен с въздишки, възклицания, неравно дишане. Някои не се стесниха да трият очите си с ръка или кърпа, други слшаха прехласнати, неподвижни, с отворени уста.             Четири врага имаше българският народ, който се застрашаваше от погубване.             И тия четири врага не бяха външните врагове които всеки миг биха изтръгнали с удоволствие българската държава от картата. Те не бяха тъй опасни колкото вътрешните врагове: намаляването на раждаемостта, увеличаването на детската смъртност, високият процент на туберкулозата и тежкото положение на българите, останали като малцинства вън от пределите на страната.             Един народ, който се изяжда от болести, който недояжда, който систематично се претопява в чуждите държави, който няма съзнание за своята историческа мисия, който намалява своята раждаемост, като някоя държава със стара, вековна цивилизация, който всяка година води жестоки сражения с жълтия враг и на този фронт дава десетки хиляди жертви – такъв народ, според д-р Чернев, бе осъден на загиване.             Гласът му се издигна пророчески вдъхновен. Лицето му се покри с тъмна руменина. Очите му заблестяха като в треска:             „Ние мислим, че живеем в мир и ставаме смешни, когато се борим против войната. Затото от мига, когато ние подписахме мирния договор в Ньой, войната не престана за нас. От бойните полета и окопите тя се пренесе в диспансерите. Нас не ни отвлекоха роби, както са правили преди векове, не опожариха и сринаха градовете ни. Ала сториха същото, само че с бели ръкавици. А това значеше наите деца да си недояждат, нашите юноши да се извличат бледи и тънки, нашата младеж да пада под косата на жълтата гостенка. Това беше едно изтънчено, бавно умъртвяване. Да не умираме – защото ще се повдигнат неприятни спорове за подялбата на мършата. Ала и да не живеем. Така, да креем бавно, като свещ, която се топи. От сключването на мира до днес, ние дадохме на туберкоолзата толкова жертви, колкото не сме дали през цялата Балканска война. Ние сме страната, която в Европа има най-голям процент от туберколозно заболяване и където болестта, която държи първо място по смъртност е пак туберколозата. Това е мира, в който живеем.             „Нашата земя е благословена земя. В нея се ражда изобилно всичко, всичко е дарено на нашите гори, долини и равнини: мед и рози, жито и грозде, тютюн и ориз... Би трябвало да бъдем силни, горди и щастливи. А вижте ни... Страшна е нищетата, в която живее днес българинът. В нашите села, там където зрее златното едро жито, се хранят с хляб тъмен и корав като кал. Но биха били доволни ако го имат всеки ден на трапезата. Светят си някъде с борини, както в Аспарухово време. Крачката на децата са тънки и рахитични, като клечици. Майките са оставили децата си на улицата и работят денонощно с мъжете си, но не могат да изкарат прехраната им. Чиновникът живее от ден за ден, без да е сигурен дали утре мястото му ще бъде запазено. Виждали ли сте деца на пет години, които пушат, псуват и обикалят нощем из улиците да суровакат докато съмне? Могли ли сте след това да спите спокойно една вечер, когато си помислите за тях?             „Едно време наштие баби нормално са имали по 10-15 деца. Днес дори и по селата нормата е 1-2 деца. Когато бях стажант в едно село, първото нещо, което дойдоха да ме питат беше: как да нямат деца. Веднъж ги попитах, дали ще се радват, ако дойде една лекторка, която да им предед няколко уроци по отглеждането и хигиената на кърмачето. Няма никога да забравя отговора, който ми даде една стара, съсипана жена с бели коси и беззъба уста. А нямаше още 50 години. „Предпочитаме да нямаме деца, господине, отколкото да ги гледаме как умират!” Страшни думи. А знае се, че демографската проблема за един народ е и проблема за неговата съдба. Римската империя загина, когато населението й почна да живее изтънчен живот и да намалява производителността си. А ние сме млад народ, който още не е изпълнил историческата си мисия.             „Социалните бедствия докараха и друга напаст: екзистенц минимума на нашето семейство спадна под възможната мярка. Жената напустна масово дома си и децата си за да влезе в банки, кантори, бюра и фабрики. Децата й останаха на улицата. Днес тя предпочита да ги няма. Най-много едно. Подвиг е да имаш две. А някъде, където някое бедно, изнемогващо семейство отглежда по осем-девет деца, кой се е погрижил да намали данъците, таксите, задълженията на такива бащи?             „От векове нашата държава е ставала все по-малка и по-малка. Границите ни все по-ограничени. Населението ни систематично претопявано. Затова някои песимисти у нас могат да казват: може ли народ от шест милиона да направи велика държава? И отправят примерно очи към ония, които можаха да сторят това. Тия, които завоюваха чужди земи, не се поколебаха да нарекат своя империализъм – освобождение. Защото знаеха, че който не иска да бъде завоевател, ще бъде роб. Такива са законите на световната история. Там където ще трябва да се разиграе смъртен двубой за първенство, само дръзкият може да победи.             Ще кажете – това е шовинизъм. Все пак ние днес покорно се кланяме на тържеството на чуждия шовинизъм”.             Бурни ръкопляскания пресекоха думите на Чернев. Той изтри запотеното си чело. Не посегна към водата. Продължи:             „Ние нарекохме нашата родина Македония „голи чукари”. А други я смятат за най-важното място на Балканския полуостров и най-скъпа и дивна земя.             Не сме мислили да завоюваме никоя чужда земя. Ала можехме поне да се погрижим да не ни завоюват в собствените ни граници. За 50 години не успяхме да привлечем във верна привързаност нашите помаци. Но оставихме турци, гърци и ромъни свободно да се разклоняват в нашата собствена земя, да се умножават, да пъплят като неизцерим рак в нашия организъм. От десет хиляди станаха двадесет, от двадест – шестдесет, от сто – двесте... А в това време къде изчезнаха българските компактни маси в Тимошко и Моравско, в Седмиградско, Браила и Гюргево, в Тулча и Крайова, в Тракия, край Олимп? ... Ожени ли се българин за гъркиня край Черноморието, в дома му се говори гръцки. А в нашите крайдунавски училища се шири пропагандата на ромъните, които привличат по-събуданите българчета с богати стипендии, служби и дарове.             Госпожи и господа, това е смешно. Защото минава границите на парадокса. Мога смело да твърдя, че това е възможно само в една единствена страна: България”.             Гръмки викове и одобрения покриха гласа на сказчика. Той продължи:             „Можем ли тогава ние да се надяваме, че някога ще ни дойде на ума и за някакви българи от Бесарабия и Банат? Само в Ромъния ние имаме един милион българи... Да поискаме за тях църкви и училища, когато до сега не сме го сторили за наши братя много по-близо до нас? Сънародниците ни в Банат са католици и четат и пишат на латиница. Кой е помислял до сега да създаде български книги написани на латиница? Не, госпожи и господа. В това време нашите поети пишат стихове за неволите и копнежите на жителите при Тигър и Ефрат. Или дигат вик до Бога, ако на някои кули край Жълтата река някакъв японец настъпил мазола”.             Смехове и ропот се издигнаха като гневна и злъчна буря. Ръче се размахаха. Крака затропаха.             „Така не може повече да продължава. Нашите мъже трябва да имат осигурен и достатъчен доход, който да им позволява да издължат в благоденствие семействата си. Нашите жени трябва да получават образование, което да ги направи достойни майки, гражданки и съпруги. Еднакви права за избори и избираемост, ала различни задължения. Когато бях малък, майка ми закъсняваше вечер до десет часа на учителски съвет, а баща ми къпеше малкото ми братче. Това е неестествено, противоприродно. Жената трябва да има права за да гласува закони, които ще почувствуват мекотата на нейната душа. Не бойте се, че тя ще изостави волно своя дом и своите деца. Напротив, фактите говорят обратното. Тя напуща бляскава кариера, след като е завършила понякога и два факултета, за да се отдаде на своя дом. Защото за жената дома, децата – са нейния инстинкт. А той е по-силен от всичко. Избрани в парламентите ще бъдат вероятно тези жени, които не са успели по някакъв начин да създадат свое царство: дом и деца. Нека на тях оставим широко отворени вратите на обществената дейност. Но заедно с това и преди всичко да осигурим за жената изобщо – едно спокойно изпълнение на майчиния дълг. Вие видяхте, че родината на феминизма – Англия, не даде желания процент депутатки. Всяка англичанка предпочита да бъде мисим Идън, отколкото леди Астор. Наш идеал не може да дъде идеала на комунистите: жени и мъже в произвоството, а децата в яслите и приютите. Това, което не е отречено дори на една вълчица, не може да се отрече на жената: да кърми и отглежда сама своите рожби. Днес жената е на кръстопът. Тя не може вече да живее тъй както е било до сега: едновременно професионалистка и майка. Защото е невъзможно да не страда едното в полза на другото. Тя ще бъде или професионалистка, или майка, защото не може да работи по осем часа в денонощието извъндомашен труд, а след това в къщи още толкова. Изключено е да се смята, че с полумерки може да се помогне нещо. Пред жената днес се откриват само два пътя: и тя стои безпомощна на този кръстопът, без да знае кой ще й донесе повече женска правда. На единия път стои пълната свобода за професионална кариера, економическа независимост, освобождение от грижите за дома, съпруга и детето. Но затова е загубена нейната основна, първична същина: правото за радостно майчинство. Наскоро в една аикета от Съветска Русия се бе установило, че от 150 бременни жени в една фабрика на Дедовск, край Москва, само 30 желаели да родят детето си, останалите 120 отишли в аборториума. На въпроса защо не желаят да станат майки, една от тях отговорила: „Съпрузи лесно се намират, но трудно е да се намери баща на детето”. Отговор, който предостатъчно характеризира цяла една система.             От другата страна стои пътя на планомерната реформа, която би помогнала на днешната жена да облекчи своето социално положение в кръга на семейството. Защото семейстовото е било и ще бъде винаги първата и най-сигурна основа на всяка държава. Не напразно Мария Монтесори смяташе, че детето трябва да получи своето възпитание преди всичко в семейството си. А това семейство трябва да бъде подпомогнато. Като се даде възможност на бащата да поддържа чрез своя труд разходите на дома си, като се дават премии на всяко новородено дете, зестри на момичетата, стипендии на момчетата. Не идеалът да бъде: всички жени извън къщи, а обратното, колкото е възможно повече жени да останат в къщи. Нека не смятаме, обаче, къщата нещо като затвор, или средство за интелектуално и нравствено понижение. В Рим матроната е била предмет на висша почит. Званието домакиня и майка, би трябвало да се получава с диплом, като награда за висша социална функция. Навсякъде трябва да изникнат факултети за домакини и майки, в които да се следва: вътрешна архитектура, медицина социология, химия, педагогия, психология, хигиена. В Германия никоя жена не може да следва универсистет, докато не издържи изпит в подобно училище. Във Виена има вече подобен факултет. Днешната къща, домът, трябва да бъде най-светлия културен център на човека. Там той слуша вечер своето радио, там чете книгите си, там намира загубената си душа сред грохота на външния свят. Там той може да живее себе си, да се почувства нещо отделно от безликата тълпа. „Моят дом е моят замък, моята крепост.” – казват англичаните. Нека се борим за запазването на тази светиня.”             Живи ръкопляскяния разтърсиха салона. Някои жени скочиха прави. Други почнаха да се препират, да ръкомахат.             Чернев се увлече. Слото му се лееше като огнен, помитащ поток. Будеше задрямали съвести, възкръсваше надежди, облъхваше със зноя на нещо, ново, нечуто, непознато, неизтъркано. Думите му бяха пропити с искреност и вяра. Той сам заразяваше със своя възторг и своя патос. Всички се превърнаха в братя. Студентът с червената фуражка се облягаше на стола на свещенника, изпотените, заголени ръце на работника се докосваха до скъпия шантунг на госпожицата с ондулирани коси, изтърканата обувка на чирака се допираше до лачената пантовка на старата феминистка.             Когато сказчикът свърши, всички го заградиха, отначало несмело, със стеснение. После с бурен възторг. Стискаха ръцете му, обсипваха го с въпроси. -         Кой сте вие? – го питаха от всички страни. – Кажете кого представлявате, за да тръгнем с вас! -         Ние сме бъдещето, което чука на вратите... – отвръщаше усмихнат Чернев като бършеше с кърпа личето си и се мъчеше да отговаря на всички въпроси. Изведнъж той застана неподвижен. Итръпна. Пред него стоеше Олга. Леко смутена. С протегната ръка. -         Поздравявам Ви, г-н Чернев! Той я гледаше поразен. Облечена в горящи багри, крехка, стройна, с бистри черни очи. Сън ли беше? И наистина тръгна като сън заедно с нея, заграден от притискащата го навалица.

...
Тръгнаха из улиците като загубени деца. Без път и посока. Намериха се на някакъв продълговат площад с високи, бели здания. -         Колко хубаво говорихте... Но това, което говорихте беше фашизъм от най-чиста проба. Той се усмихна. - Нима бе толкова страшно? Фашизъм? Какво значи думата? Някъде го наричат рексизъм, другаде национал-социализъм или кемализъм. Нека гледаме делата, нека не плашат заглавията. И 19 Май беше едно заглавие. Но нима беше истински фашизъм? Диктатура без диктатор, авторитарен режим без авторитет. Един обикновен преврат, който поиска да се кичи с пера, които му липсваха. И сега у нас всички пищят: идеята на фашизма се провали, отречен от всички, негоден за нашия обществен живот, неспасобен да прокълни на наша почва, без връзка с народа, лишен от симпатиите му и тъй нататък. Ето как се създават илюзии. У нас никога не е имало авторитарен режим, никога не е имало национална революция, никога още не са дали открито в някой плебисцит одобрението си на някой Хитлер, Мусолини, Дегрел, Франко или Салазар. Затова рано е да се отрича нещо, което още не сме опитали. Знаете ли, г-це Денева, но нашата страна е нещо изключително в целия свят. Ако не беше истина, не бих могъл да го повярвам. Ние сега не сме нито демокрация с парламент и партии, нито диктатура с авторитарно-корпоративна власт, нито федерация на съвети. Не можем да се върнем към старото и отреченото, не можем да намерим дързост и за новото. Поразително.             - Тъкмо там е съдбовното, че не можем да се решим как да пристъпим към новото – се усмихна Олга – дали с левия, или с десния крак...             Чернев живо се извърна и изгледа. Сякаш искаше да прочете дълбоко в душата й. -         А според вас? Вие с кой бихте пристъпила? -         С левия. -      Не се учудвам. Днес е редно дъщерята на един индустриалец да бъде марксистка, а едим беден лекар като мене да бъда фашист. Въобще днес е модерно да бъдеш левичар. Признак за напредничавост. Макар че, според мене, либерализмът и марксизмът изникнали през миналия век, са вече отживели доктрини. Те умряха връз кървавия жертвеник на световната война, а тяхната величествена гробница е тъй нареченото Общество на народите. Сграда на осветената международна лъжа.
Тя кимна с глава. -         Тук сте прав. Напълно съм съгласна с вас. -         Виждате ли? Аз знаех, че ние дирим едно и също нещо, само че по различни пътища.


Попова-Мутафова, Фани. "На кръстопът", Книгоиздателство Иван Коюмджиев, София, 1941, с. 48-59