Или един ирански президент в Ню Йорк.
Публикувам тази статия от вестник Капитал, брой 39, 28 Септември 2007 г.
Автор: Никола Кръстев, Ню Йорк

За запознатите с йерархията на висшето образование в САЩ, поканата на университета "Кълъмбия" към президента на Иран за участие във форум на световните лидери изглеждаше като инициатива на равнопоставени.

Един елитарен американски университет кани противоречива, но добре позната фигура, да участва в диалог, който по презумпция би следвало да е пример за проява на свободата на словото.

Срещата си има предистория - отказът на "Кълъмбия" миналата година да приеме Махмуд Ахмадинеджад, след като вече официално го беше поканил. Сега президентът на университета Лий Болинджър се озова в деликатна ситуация: от една страна, желанието му да запази престижа на университета като независима институция на академичната мисъл, от друга - изпитанието да устои на цунамито от политически натиск, което се стовари върху него в секундата, когато "Кълъмбия" обяви, че в крайна сметка Ахмадинеджад ще гостува.

Критичният ден

бе 24 септември, понеделник. "Дейли нюз" и "Ню Йорк пост" - двата големи таблоида на Ню Йорк, се надпреварваха кой ще излезе с по-пиперлива първа страница. Май че спечели "Пост", собственост на Рупърт Мърдок: портрет на Ахмадинеджад c отпечатан върху него знак "преминаването забранено" и голямо заглавие GO TO HELL!*

Почти същото е и посланието на нюйоркската полиция към всеки, който няма специално отпечатана покана за срещата, която се проведе в аудитория на "Кълъмбия" с пряк вход от Бродуей. Навсякъде са паркирани подвижни телевизионни станции, антените стигат до 4-ия, че и до 5-ия етаж. Пълно е не само с полиция, но и с протестиращи. Забавното е, че са на малки групи и всяка се опитва да пробутва нейната си предполагаемо оригинална концепция. Хареса ми голям оранжев плакат с надпис "Ахмадинеджад - лошо. Буш - по-лошо. Човечеството се нуждае от други варианти".

Най-сетне попадам в аудиторията, събира около 600 души, за журналистите е оградено пространство в края на залата. Не сме много, оказа се, че са били предоставени само 30 покани.

Президентът на университета Лий Болинджър се появява на трибуната. В другия край на сцената се появява Ахмадинеджад. Поне половината аудитория започва да ръкопляска. Болинджър не губи време за представяне на госта, съсредоточава се върху това, което американските медии от години се опитват да втълпяват - и за Иран, и за президента му, и за американската кръв, и разбира се - за бомбата. Болинджър говори

Уж спокойно

но се усеща че е нервен. Интелигентен мъж, но описва госта си по странен начин: "чудовищно необразован", "дребен и жесток диктатор", "изопачава фактите"...

Президентът на Иран - държава със седем хиляди години документирана история, седи в ъгъла на голяма маса, застлана със зелено кадифе. Лицето му е спокойно. Репортерката на Асошиейтед прес до мен пита дали се усмихва. През обектива на фотоапарата виждам, че май има лека усмивка. Същевременно очите му излъчват непоколебима увереност. След около 20 минути "представяне" от страна на Болинджър и декана на факултета за международни отношения Ахмадинеджад се изправя на трибуната. Следва втора вълна от аплодисменти. Определено не е цялата зала, но е поне една трета, аплодисментите са ентусиазирани.

Когато Ахмадинеджад заговори - на неразбираем за мен, но напевен език, усещам как постепенно в залата нещо започва да се променя. Характерът на промяната е на интуитивно ниво. Известно е, че Ахмадинеджад отрича холокоста като исторически факт, както и правото на държавата Израел да съществува. Сред студентите в залата преобладават онези с малките шапчици на темето, предполагаемо евреи. Забелязах, че някои от тях също ръкопляскаха, когато Ахмадинеджад се появи. Промяната може да се опише и така: докато Болинджър и деканът говориха - усещаше се припряност, напрежение. Когато заговори президентът на Иран - дали поради напевността на гласа му, дали поради неконфронтационния му маниер, дали поради вида на скромния, простичък костюм, с който той винаги се появява на публични места, но тези усещания изчезнаха.

Ахмадинеджад благодари на Болинджър за "представянето" и каза, че в неговата страна най-малкото от уважение към госта не започват да го поливат с мръсотия, преди още да е имал възможност да каже каквото и да било, но че в крайна сметка това няма значение, важното е, че му е предоставена възможност да говори със студентите и преподавателите от "Кълъмбия" и че е благодарен за това.

По време на близо двата часа въпроси и отговори - кога повече, кога по-малко конфронтационни - постепенно започна да се избистря какво се беше случило. Класическата дилема на малкия човек, изправен пред ситуация или проблем, който е много по-голям от него. Кой ли щеше да е чул нещо за Болинджър или за декана на университета, ако не беше Ахмадинеджад? Очевидно беше, че "Кълъмбия", при всичките благородни намерения за свободата на словото, не беше в състояние да преглътне голямата хапка, поставена в чинията му. Всъщност преглътна я най-накрая, но остана впечатлението, че процесът е бил доста болезнен.

Медиите впоследствие, американските поне, в коментарите си за срещата я описаха като провал на Ахмадинеджад. В Америка, казват, всеки си има право на глас. Не е лесно обаче да изявиш това си право, ако е в разрез с оглушителната какофония от антиахмадинеджадизъм, в която от колко ли време насам американските медии задъхано плюеха в унисон. Явно 25 милиона души в Иран, гласували и избрали своя президент по демократичен начин (факт, който не се оспорва дори от Белия дом), нямат особено значение.

Опитах се да говоря с някои от студентите с малките шапчици след срещата. Никой не пожела да говори, изглеждаха разочаровани. Други, без шапчици, се оказаха по-разговорливи, трима от четирима запитани не одобриха "представянето" на Болинджър. Ахмадинеджад? Тук мненията се разминаваха - както винаги е било. На улицата слънцето продължаваше все така ярко да си грее, протестиращите се разотиваха.

* Върви в ада!


Ето и транскрипция на речта на Ахмадинеджад от Уошингтън Поуст:
http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/09/24/AR2007092401042.html

А това е изказването на Болиджър от страницата на Columbia Univesity:

http://www.columbia.edu/cu/news/07/09/lcbopeningremarks.html